Нашествието на идиотите

Понякога дори и аз се уморявам да пътувам. В рамките на 24 часа пак взех двупосочно Пловдив – София. Снощи бях на пънк/ска концерт. Днес бях на театър. Уплаших се като видях тълпата пред театъра. Надали имаха повече от 15 години. Ако бях с 5 години по-млад би ми харесала публиката. Имаше си хубави девойчета. Но ако бях 5 години по-малък. Почувствах се като пенсионер. Хах. Какво ли изобщо разбирам и аз. Бях с едни и същи кецове и на двете мероприятия, останах еднакво доволен. Странно, как могат да се съчетаят така нещата. Харесва ми.

За пореден път се оказа вярно вътрешното ми Аз – Кънчо. Ауе, Къната е луд, деба! Няма грешка. Чак почвам да летя из облаците, колко съм добър само.

Утре кака има рожден ден. Другиден пък Криц.

Уморен съм. Скапан съм. Тъпо ми е.

„Ако можеше да се види кое е хубаво с очите… „

Вчера дъжд, днес порой! Както завода за полупроводници, който вече трябва да е за цели.

Гадни бакшиши! Тия хора гледат ли изобщо къде карат?! Мамка им! Те съсипват движението по улиците. Мамка им! fuCk!

Взех си нови кецове – black/dark grey/red . Като се замисля.. това е комбинацията от цветове за кецове, които си взимам от.. 10-ти клас насам. Интересно, наистина. Сякаш, тези цветове предразполагат зрението ми и за това ги харесвам.

Странно е в порой да тръгнеш да си търсиш обувки. Странно е в порой да търсиш каквото и да било. Без чадър. С нихилистична усмивка, ведро настроение и въпреки мокрия панталон и блуза ти се радваш на ужасното време, защото няма нищо по-хубаво от лошото време.

Ще си взема и олдскуул кецове. Може да пробвам и по-миналогодишната ми идея.

Утре съм в София. Въпросът е дали аз ще карам или ще пълним гушите на кирливото БДЗ(БДЖ – не заслужава да назовавам правилно наименованието му!).

Имам нужда от почивка. Далеч от Пловдив. Без телефон. Без нищо. Може би ще успея март месец да открадна 2-3 дена за някое кратко пътешествие. Душата ми се нуждае от това, а не толкова колкото физически съм уморен, да искам да спя и т.н. Свободата, Санчо!!!

Втори ден вали. Хубаво е да вали. Хубаво вали. Хубаво е когато карам из дъжда по празните улиците и да гледам отраженията на светлините в локвите по пътя.

Хубаво е когато изтегля половината интернет и го запазя на дискети.

Странно, е че ми пращат смс от банката, че е теглено с дебитната ми карта.

Нищо интересно не се случва. За сега. Течението си върви плавно, плавно…  Имам предложение за работа. И най-вероятно ще приема, което ще ме закотви за повече време в София, но пък от друга страна нищо не ме влече към Пловдив. От трета страна пък има нужда да се разсея, ще има мноооого, ужасно много нови лица, хубава музика, недоспиване, не на последно място най-накрая ще успея да се сдобия с качествена фотографска техника, която да плиложа в действие, за визуална представа на нещата, които виждам. Дано да се получи. Има време до тогава. Имам и малко време да помисля със сигурност дали го искам. Най-вероятно ще го искам.

Нищо друго интересно. Утре е събота. Може да го ударя на шопинг. Хахаха. Или шокинг. По-вероятно шокинг. Важното е смЕх да става, баце. В неделя на концерт в София. Йес, йес, йес!!!

Имам си Картун Нетуърк. Алелуя!!! Златни да са ръцете на каналния програмист на кабелния оператор.

Гледах и 14-я епизод на „Бягство от затвора“. Става манджа с грозде. Мамата си трака!

Постоянно ми се върти мазната физиономия на Гринч. Не знам защо.

Животът е прекрасен, когато си на 8. А аз не съм…

Тежка нощ. Съсипваща психиката ми. Тъжен, съкрушен, самотен, безсилен…

„мина есен, идва зима“ -  така бях писал в едно недовършено стихотворение. Защо е недовършено ли? Защото такава бе съдбата му. Беше с прекрасно начало, развръзка и… незавършено. Съдбата пожела да бъде незавършено. Както пожела да се случат и други неща.

Чувствам се като сянка, която се вее напред-назад. Без цел и посока. Може би съм затънал в средата на нищото. Дали ми харесва да съм затънал, дали чакам помощ. Чувствам се отвратително гадно. Утехата ми е, че предвиждат сериозно застудяване, което ще засили връзката ми със домашния уют. Ако има класическа зима ще мога да се разсейвам и няма да се задълбочавам в мислите си. Да вали тихо снегът, да чувам специфичния му звук на трупане, да чувам как скрибуца, когато го настъпвам.. и да се чувствам все тъй самотен.

Павел искат войник да го взимат. Няма да им го дам. Абсурд. Само той ми остана. Не! Посмъртно не!

Много странни неща има на този свят. И самите хора са част от тези странности. Не мога и не мога да ги проумея. Тъпо ми е, чувствам се празен.

Чакам снега. Чакам и студа. Няма нищо по-хубаво от това да скове навън ледът и всичко живо да бъде обгрнато със студ.

Tъпо ми е. Най-добре да си лягам.

Лека нощ, прост свят!

Да, такова е положението.

Приятно захлаждащо се време. Най-накрая да има скапана зима.

В протест на депресията свалих 1 ГБ музика, като поне 800МБ от тях няма да слушам. Нека има.

Успешно взет първи изпит от сесията. Браво на мен! Ахахах

Да живее хомосекса! И много други неща.

Довечера повече.

Сънувам. Не хубави неща. Отвратителни неща.

Миналата нощ сънувах мой колега с изпочупени зъби.

Тази нощ сънувах, че карам колата и минавам през тунела. В него има някакви проблеми. Излизам от тунела, след което той рухва. На метри от мястото, където съм спрял с колата…

to be continued…

Ужасия до шия! Днес пак си гледах стари клипове. Срам, срам!!! Добре, че мен ме няма в тях. Но пък ме има в други.

Днес ми дадоха репетицийни записи на песни на Пластик Бо. Уникално яки са! Уинампа само тях върти. Започнах да свалям и концертен запис, но се свали до половината. Мамка му!

Още един скучен ден.

Но не мога да забравя този сън, знам че аз съм тъмнината, знам че слънцето си ти!.

No Sense е много як клуб в Пловдив.

No sense…

Доста дълъг ден. Измпорителен. Ето ме отново вкъщи. Отива към 2 след полунощ, трябва да се наспя, имам да уча за изпити. Да. Започна сесията. Тъй сладката част от студентския живот. По дяволите. Днес ми минаха през главата хиляди мисли, които бих искал да напиша, но така се случи, че не ги написах. За добро или за лошо. Спи ми се жестоко и отивам да си лягам.

Лека нощ, брутален живот!

Колко е хубаво да си у дома и да усещаш семейния уют. Неповторимо е. Събота. Ненормално спокоен ден. Програмата – пънк концерт. Йес! Пластик Бо. Най-накрая. И отново разочарован от липсата на лайв „Робинята Изаура“. Иначе в друго отношение концерта беше на маххххх. Следващият албум ще бъде още по-як. Поне така си мисля според песните в него, или поне от тези които чух. Чакам с нетърпение. Приятно впечатление ми направи софийската група La MucheDumbre, които слушах за пръв път, но пък много ми допаднаха. Супер веселяци. Стана купон. Най-изненадващо се появи Ясен, което много ме зарадва. С него не мога да скучая.

Вечерта завърши в една квартална бензиностанция, във учудващо луксозна кафе-част, с ароматен чай.

Хубав ден. В песните на Пластик Бо. сякаш слушах душата си. Толкова думи изказани… и неразбрани. Но… жалко. За другите. И за мен. Жалко изобщо.

Петък. Дълго чакан петък. За разлика от предишни нямах толкова мерак да се прибирам поради факта че няма за къде да бързам да се прибирам… никой не ме чака. Абсолютно все едно. Петък, като край на работната седмица е време за равносметка на седмицата. Ето я и моята.

Телефонът ми издържа от понеделник до петък без зареждане на батерията.

Аз спечелих в телефонната ми игра : 4 повиквания от група „МВР“, нито едно „външно“ и нито едно съобщение. Това обяснява феноменът от предният параграф.

През седмицата пред общежитието умряло едно кученце. Бахти гадорията… Супер тъпо ми стана и още повече намразих тази тъпа академия. Със всичките и простотии… зелени дрехи, кубинки… място за луди.

На Патока му подариха флаш памет. Преди това загатнаха, че на мен ще ми хареса подаръкът му, без да знам какъв е. Е, аз си помислих, че би ми харесало да ми подарят флаш памет… е, подариха му на момчето. И благ вазелин също.

Понякога не е зле в София, но само понякога и то само за малко.

Има забавни предавания по телевизията. Или поне хора, които се опитват да правят шоу. Понякога успяват. Понякога.

Поредното разочарование от петъчната пловдивска вечер… нищо друго освен празните улици, въпреки нестуденото време. Няма кой да те напсува, няма дори кой да напсуваш…

Няма и кой да питам как се казва конят на Дон Кихот. Как по дяволите се казва тъпата му кранта. Росинант! Ама, разбира се, че Росинант! След 1 час безцелно обикаляне на Пловдив се сетих, че е Росинант. Но, се сетих нали?

Уморен съм и искам да спя. Снощи може би за пръв път спах от 2 седмици насам. Наистина спах. И сънувах че ям чипс в някакъв замък в гората. Господи… !!!!! Наближава края на спането ми – сесия! Смразява ми кръвта във вените. Ужас! Време за разплата. Ахааха. Чак не е истина…

Пиша глупости, а най-лошото е, че не ми се спира. Да си пиша и пиша, и пиша, и пиша…. а проститутките дали щяха да ми кажат името на донкихотовския кон. А полицаите? След като им кажа че нямам документи за колата… Нищо, другия път ще разбера. И не мога да разбера защо в Шел все искат да ми пробутат Смарт Карта. Не искам бе… Бахти хората…

Мисля, че най-добре да ида да се наспя… така поне го чувствам… ако има изобщо какво да чувствам…

Днес валя. От много време насам валя дъжд. Беше ми хубаво. От много време чаках да завали. Пък и това извратено време… Ако имаше малко студ може би нещата щяха да се развият по друг начин… Може би. Се едно. Вече е се едно.

Улях се. Нека… за урок другия път да не правя така.

Ха-ха. Ю ар дед!