Публикувано в: Дъра-бъра
Семейството ми се накани да идем, макар и за малко, до Видин, за да уважим семейния празник, а именно кръщенето на последната родена братовчедка – Ива, което съвпадна с рожденния ден на баща и – Иво. За удобство азделям впечатленията ми в групи.
времето: Както се пее в една моя любима песен „всичко беше тъй прекрасно, беше слънчев следобед на“.. април. Слънчево, прекрасно време, без нито един облак в небето. Приказка. И през двата дена времето бе просто перфектно.
пътуването: Макар и след нощната смяна не исках да лягам и чаках да дойдат да ме вземат. Към обяд родителите ми пристигнаха. Уви, сестра ми я нямаше. Така се наложило. Решихме, че ще минем през прохода Петрохан и поехме към Видин. Околовръстното на София се оказа голям проблем. Задръствания заради катастрофи, просто задръствания. Цигани, строежи, прах. Това е околовръстното на София. Зорът мина след като поехме към Костинброд – пътят бе хубав, нямаше трафик. На самия проход пътят се развали ужасно – дупка до дупка. Със сигурност скоро няма да имаме камъни в бъбреците. Чак след Берковица се оправи пътя, а след Монтана бе перфектен, макар и да минахме през „селския“ път. И така в късния следобед пристигнахме благополучно във Видин.
събота вечер: Роднините ни бяха решили, че щом пристигнем ще ходим да вечеряме в някакво кръчме. Като цяло съвсем обикновена кръчма. Ядохме печена риба. Предполагам дунавска. Естествено музикалният съпровод бе характерен за подобен род места. Дори на съседната маса имаше ярки представители на характерни „селски герои“. За доброто настроение на майка подробно и обяснявах белезите например на селския мучо и селската пръчка. Не издържах много и излязох навън при малките.
братовчедите: Първоначално, както винаги, бях като идеалния непознат. Аз принципно не обичам малките деца, но когато се наложи ги търпя. Първи се заинтересува Виктор – 8-годишният ми братовчед, като без да се притеснява дойде и ми завърза краката. Постепенно ме хареса, а на другия ден не искаше да се отделя от мен. Както направи 7-годишната ми братовчедка Ради вечерта. Това малко същество дойде при мен, седна на краката ми и ме прегърна сякаш бях плюшено мече. Опитваше се колкото може по-здраво да се гушне в мен. От доста време не ме бяха прегръщали по този начин. От доста време не са ме прегръщали изобщо. С това
малката направо ми стопли сърцето. Ха! 
дори по едно време ме целуна, сякаш ми прави смучка. Докато я гушках вече тотално бях забравил, че не обичам малки деца. Не такива изблици на обич показа 11-годишната Мартина – по-голямата сестра на Виктор. Обзаложихме се с майка, че като порасне Марти ще стане пънкарка. Иска да става и полицаи. Като батко си 
Тя ме посрещна със следното: Кой е това? – към майка си, след което ме попита: Ти криминалист ли си? Умно хлапе. Много филми гледа. Но е хубаво, че има желание от малка. Шокира ме и с друг въпрос – Виждал ли си труп? Готина братовчедка, а?
Докато се забавляваха всички гости в ресторанта след кръщенето с Виктор се разходихме покрай Дунав. Много е умно това хлапе за 8-те си години. Най-обичал да мисли. И много му се карали, че приказва много. Малък дивак. Все търси да направи нещо. И той като мен 
кръщенето: В неделя около обяд всичките гости се изнесоха към църквата св.Николай, където бе самото кръщене. Като атеист не съм особен почитател на такива ритуали, но от елементарно уважение трябаше да присъствам. Какво ми направи впечатление – ритуалът изисква да се отречеш от Сатаната и неговите блага. При това три пъти. С майка изкоментирахме, че за мен това е невъзможно да кажа „отрекох се“ 
В същото време, въпреки забраната да не се влиза в църквата с неприлично облекло, покрай свещниците обикаляше жена с типично проститутско
облекло. Нейна си работа. Гледайки свещниците се сетих за един виц, в който главният герой не палел свещи понеже не играел на дребно.. Палел целите църкви Лафът на деня бе на Виктор, които след кръщенето попита : Е, добре, ама каква е тая овца и сина и светия дух? :D Опитах се да му обясня започвайки и завършвайки „значи….“. От църквата се запътихме към ресторанта, където отпразнувахме двете събития – кръщенето на малката Ива и рожденния ден на бащата Иво.
други наблюдения: Забелязах една видинска мома, псевдо пънкарка, по-скоро емо-шит, която бе облечена доста.. апетитно. И беше с кецове. Друга мома пък ми помаха след като и се оплезих. И тя беше с кецове. Наблюденията ми от всякъде из страната сочат, че хубавите момичета носят кецове.
обратният път към дома: В ранния следобед трябваше да тръгваме, понеже аз трябваше да съм в 20.00 ч. в София заради дежурство, а пък и нашите ги чакаше още път. За разлика от идването сега аз и майка трябваше да караме. Аз това и чаках. В началото малко се поизнервих на баща ми, който не млъкваше, но после се убедих, че слушайки го придобивам по-голяма увереност на пътя. По самия път най-изнервящи бяха дупките и тировете. Ах, как ги мразя! Видях дори как един щеше да катастрофира опитвайки се да изпревари мен, след което още 2 тира, двете му гуми излязоха от платното, за момент загуби контрол върху колата, но успя бързо да се върне на пътя. Видях и каква е опасността да се заблееш докато караш с висока
скорост – един миг невнимание, цял живот мъртъв. Загледах се в кабината на един камион и не видях че тьрът пред мен бе спрял, та след крясъка на майка „Владимире!“ се наложи по-хард да набивам спирачки. Баща ми пое колата, за да качи Петрохан, въпреки, че беше пил и се впусна в луда гонка с някакъв монтански бакшиш. Все пак не е нормално на планински път да се кара с 80 км/ч. Хубаво ме учи той Както каза самият той : ако ще те уча на хубаво, ще те уча и на лошо. От върха на прохода поех аз, като запoчнах да карам в неговия стил и той веднага започа да пита за къде бързам. Ясно се очертаваше неделния поток към София. Като по график в 19.10 бяхме пред Академията. Не стигнах вкъщи, но поне до общежитието стигнах. Към дома ще поема след някоя друга седмица.
и в крайна сметка: Прекарах два строхтни дена. Колкото успях си починах от всекидневната простотия в София. Имах възможността да се видя с малките и големите братовчеди. Също така се появи напълно непознат за мен човек, който каза непременно да му се обадя като съм в София, щял да помогне, ако имало нужда. Пък ако не друго има особено чаровна дъщеря, която носи кецове, разбира се(напълно в синхрон с моята теория, че яките момичета носят кецове). Отново съм със сърф на вратъ, след 20-минутен час по шеф и кройка благодарение на мама. Изминах още километри като при груби сметки вече трябва да са около 1000 километра.
А само след седмица правя половин година стаж като шофьор. С топлите прегръдки на Ради се почувствах обичан и щастлив. Изобщо двата дена бях щастлив.
Сега отново съм в София със стандартния цикъл – работа-лекции-работа-лекции…. Но с малко
по-позитивни настроение, за мен самия. И изпълнен с планове за следващите пътувания.
