Нашествието на идиотите

Е, поредният понеделник. Май никой не обича понеделниците. Нали? Свързани са с екстремно натоварване, непосилно след двудневната реанимация в най-добрия случай. Е, и аз съм така. Не, че реанимирам кой знае как, но въпреки всичко понеделник не ме кефи като ден. Не и ако е работен.

Та, ставаме рано сутрин. По тъмно и студено. Още властват караконджулите и торбаланите навън. А навън е такъв студ, че дори белите мечки мъркат като едноседмични котенца пред нечии врата само и само да влязат на топло. Ама ние сме мъже и ставаме по туй време. За какво? И ние не знаем. Ама са казали, че така трябва. Няма време за кафе и на това се дължи кофтито настроение рано сутрин. И така продължава до обяд, когато е време … за обяд. Ядем, но сме силни разочаровани и стомасите са обявили гладна стачка, след като разбраха, че за обяд няма блутуут и инфраред. Или поне така казаха готвачките.

И няма време за почивка ей! След учебния процес има санитарен полуден. Еми да. Ние като сме студенти да не значи че живеем в мизерия, я! Метем, чистим. Светва! Дори замирисва на хубаво. Даже излишно хубаво щото женски нос в стаята не стъпва и „ефектът уау“ е безсмислен за някой колега. Виж ако нежно дамско носле припари веднага ще усети благоухаен аромат и ще се замечтае с нас да се заиграе. Или това са само наши мечти

И след хигиенизацията следва мизерията на деня. Бах му мамата. Навън се разпира да вали студен, гнусен, мокър сняг. И не стига ами и по земята е мокро. И в целия тоз зимен студ трябва да ходим на майната си за съдебната медицина. Е, хубаво щеше да е да бяхме отишли на нашта си майна, ама трябва в тукашната. В такива моменти обичам градския транспорт. В такава ароматна, топла, притисната обстановка човек за сближава най-лесно с околните. Или поне му прилошава от миризмата на чесън, лук, пот, свински крака, кучешки лиги и всякакви ароматерапии. Но това не е най-важното. По-важното е как си каляваш нервната и имунната система чакайки необратимо загубилия се автобус в следобеното задръстване над половин час в снега и студа. Хубавото беше, че още усещаш. Лошото – че не си усещаш да си чувстваш краката. Ама, че сме дребнави, да не сме за едни крака…

Хубавото на деня бе вечерята. Може би се уляхме. Не, бирата бе малко. Може би се освинихме, ама и на нас не ни е лесно. Академичната среда не прощава никому. Вервайте ми. Ако не у лево.

И един съвет от мен : слушайте мъдрите мисли от народа. Като ти дават – вземай! Като те гонят – бягай. Ама аз нали съм тъп… да се еба…

И в този дух на мисли… прочетете тук. И ми се обадете да решим проблема

И те така.. един клонящ към безкрайност дълъг и тежък ден. Оцеляхме и днес.